Дива свиня

    През нощта е валял сняг. Клоните на дърветата и храсталаците се прегъват надолу, премалели под тежестта му. Кое сърце на ловец не тупти в такова време от радост при мисълта, че свинете кръжат наоколо!

    Необходима е обаче предпазливост - прибързаността може да вдигне на крака някое току-що свряло се в шубраците стадо диви свине и уж вързаните в кърпа четинести ще се измъкнат безшумно от гъсталака.

    Безсмислено е още в ранни зори да се започва с обграждането, още повече когато е валял сняг чак до зазоряване. В тези случаи дивите свине вероятно още са на крака и им се пречи да се преместят. Разбира се, че зимните дни са къси, но преди 9 часа сутринта е ненужно да се започва с обкръжаването, поне в горски ловен район. Тук е достатъчно да се заобиколят най-напред гъсталаците в голям диаметър. Ако при това се установи, че в тях са се скрили свине, веднага се съобщава на ловците.

    В такива случаи се препоръчва да се изоставят далечните пътеки, по които минава дивечът. След това започва по-близкото обграждане, за да се установи къде точно са се скрили дивите свине. При това трябва винаги да се има предвид, че те стават особено мнителни тъкмо след паднал нов сняг. Необичайни шумове наблизо и човешка миризма по правило ги тласкат да сменят мястото си. В късните предобедни часове, когато дивата свиня изпада в дълбок сън, опасността не е толкова голяма. Вече ми се е случвало двегодишно прасе, което спи на края на гъсталака, на няма и пет метра от горския път, да не се смущава от профучаващата край него кола. Едва когато потеглих обратно, за да го разгледам по-добре, то скочи на крака и офейка в гъсталаците.

    В полски ловен район малки горички, храсталаци или обрасли с камъш участъци, разбира се, се обграждат по-лесно и по-бързо. Обусловени от орните площи, предварително издирените дневни леговища на дивеча могат да се обградят по-пространствено. Това става по правило с МПС. Не бива обаче прекалено да се приближаваме с возилата, за да препятстваме и в този случай преместването на дивеча на друго място. Ако дивите свине се крият в полската горичка, то трябва да се уведомят съответно ловците и гоначите /с или без кучета/. След като ловната дружина е пристигнала на един по възможност не толкова близък до горичката сборен пункт, се обсъжда предстоящият лов, ловците и гоначите получават съответните наставления. Че ще се приближаваме към горичката срещу вятъра, се разбира от само себе си. Гоначите би трябвало да гонят по посока на вятъра, и то със силни гласове, за да се причини колкото се може по-голямо безпокойство сред четинестите. Ловците би трябвало да се разположат на около 20 метра от полската горичка. При това следва да се обръща особено внимание на разположената към най-близките укрития страна, тъй като по правило дивите свине ще побягнат натам.

    Малко по-сложна изглежда работата в гората. При заграждането не би трябвало да се проследява всеки храсталак, а само онези, които са известни като добри дневни леговища на дивеча.

    Ако диви свине се крият в някой гъсталак, то за разполагането на ловците трябва да се съблюдава следното: ако споменатият гъсталак се намира близо до полето и ако дивечът е дошъл тъкмо оттам, то тази посока по правило не се използва за бягството. По-скоро четинестите ще се опитат да стигнат безопасно до най-близкото укритие Ако предишното им леговище се намира в гората, то те използват на драго сърце същото и като спасително за бягството място, и то особено тогава, когато са прибягвали към него при добър вятър.

    Трудни пресечени терени би трябвало да се заемат само от опитни и вещи стрелци. Иначе при разполагането стрелците застават по възможност на малко разстояние от гъсталаците до пътеките, където минава дивечът. За тази цел са подходящи стари дървета без ниска растителност. Тук стрелецът няма да бъде много изненадан от налитащия дивеч, ще има време да се окопити и да съобрази по какво и как да стреля. Освен другото тук човек може да стреля по-сигурно.

    Следващият проблем е свързан с действията на гоначите и кучетата. Късокраки кучета като дакел и териер може веднага да се вържат на каишка след като стрелците са заели своите позиции. Дивите свине в такъв случай ще се придвижват твърде бавно напред и стадото по правило няма веднага да се разпръсне. По кучешкия лай обаче всеки ловец ще знае къде се намират четинестите. Ако в крайна сметка стадото се разбяга на всички страни, то това, естествено, предлага най-добрата възможност за ловен успех, тъй като в повечето случаи могат да стрелят мнозина ловци.

    Ако се използват допълнително гоначи, то най-опитният и най-добре познаващият участъка би трябвало да върви по следите. Едва когато следите се разделят, би трябвало да се разделят и гоначите. С подвиквания после се съобщава на другите предвидения развой на лова. Ако водят със себе си кучета, то старшият гонач решава как ще се използват и как ще се действа по-нататък.

    Въпреки този повече или по-малко импровизиран лов, ръководителят на лова отговаря за протичането му. Към това спадат проверката на ловните билети, съблюдаването на различните мерки за безопасност, оповестяването на началото на гонката и т.н.

    След всички тези препоръки всъщност нищо вече не трябва да пречи на лова и всеки участник в него би изживял един хубав ловен ден, който ще бъде увенчан от отстрелването на няколко четинести екземпляра.

 Още нещо за лова на диви свине

    С настоящата статия бих желал да споделя дългогодишния си опит и наблюдения за този интересен ловен обект - дивата свиня, и да обобщя някои правила и норми на поведение, които са задължителни при провеждането на лова и. Ще бъда щастлив, ако и други колеги ловци изложат своите виждания и опит за този нелек лов. Така ще се обогатим взаимно и ще се подобри организацията на лова и ефективността при провеждането му.

    Глиганът е бил обект на лов по нашите земи още от древни времена и до ден днешен все още продължава да бъде мечтан ловен трофей на всеки ловец. Сред животните, обитаващи нашата страна, той е един от най-популярните и разпространени обекти на лов. Това е така, защото глиганът е екологически много пластичен вид, успешно се адаптира към заобикалящата го среда и завоюва все повече и повече нови територии за своята популация. За това способства неговата всеядност, способност да се приспособява към различен ландшафт, изключителна плодовитост и виталност, както и способността му да живее съвместно с човека при бързо изменяща се околна среда вследствие на техническия прогрес и урбанизацията. Той може да се срещне от плодородните низини чак до алпийската зона на нашите планини.

    Всеки ловец знае, ако не го е изпитал лично, че глиганът е един перфектен "боец", който само с външния си вид респектира и предизвиква уважение в своите противници. Целият външен вид на този див звяр говори за това, че той е създаден и въоръжен за борба и единоборства. Мощното му тяло е стъпило здраво на земята на дебели и здрави в основата си, но и достатъчно високи крака. Огромната удължена глава заема почти една трета част от неговото тяло. Тъмнокафявата до черна космена покривка, преминаваща в настръхнала твърда четина по гърба му, а също така и победоносно вдигнатата като знаме опашка по време на силна възбуда, придават още по-самоуверен и застрашителен вид на този горски "рицар". Наред с всичко това той е въоръжен наистина по рицарски. От втората година се появяват силно развити и изразени кучешки зъби, които растат и стават все по-големи с всяка изминала година. Така на практика те се превръщат в страшни тристранно остри като кинжали бивни - глиги, мощно оръжие при защита и нападение. Те са винаги остри и не се затъпяват, тъй като горните, по-слабо развитите, служат като бруст за постоянното заточване на по-развитите и страшно издадени напред "бойни зъби". Така по време на атака нерезите, а и много от женските екземпляри заплашително "потракват" с челюстите си, а и нерядко използват опасните си зъби за безкомпромисна разправа с противника си. Най-опасни и силно агресивни са четири-петгодишните мъжкари, които държат да се наложат и не щадят атаките с глигите. Особено по време на брачните борби през ноември-декември, когато женските се разгонват, нерезите водят жестоки турнирни борби за надмощие и "изясняване" на взаимоотношенията помежду си. Тогава опасността от нараняване, осакатяване и дори фатален край при тези единоборства е напълно реална. Но майката природа предвидливо и разумно е защитила глигана от зъбите на съперника му със своеобразна броня - калкана. Това е подкожен слой от хрущялна тъкан, който започва от задната част на главата му и достига до лопатката на предния му крак. Така тези здрави "доспехи" закриват областта на гърдите му - място, най-уязвимо при турнирните борби. Но въпреки тази надеждна защита, белезите от "дуелите" все пак ясно личат по телата на мъжкарите. След утихване на любовните страсти "бронята" на калкана се възстановява и става още по-здрава. Женските екземпляри, макар че не са въоръжени като мъжките с такива страшни оръжия като глигите и бронята по телата, са също много безстрашни и агресивни при евентуална опасност и атаките им не са никак безопасни.

    А сега няколко думи за вепера - глигана единак. Когато говорим за глигана мъжкар, знаем, че е опасен, но веперът е сила и устрем, реална агресивност и дълги остри глиги, които той използва безкомпромисно. На дължина този единак достига до два и повече метра, а теглото му - до над 270 кг. Моята първа среща с такъв екземпляр беше през далечната 1973 година в Странджа планина - с. Богданово. Бай Иван Батакчиев, бивш горски и добър приятел, ме заведе на лов. Пусна кучето и ние застанахме в очакване на слуката. Той беше над мен, така че се виждахме на стотина метра един от друг. Скоро кучето вдигна дивеч, но не лаеше с настървение, а някак плахо и от време на време като че ли побягваше от дивеча. Неизвестността трая малко. Скоро чух ясно стъпките на глигана. Той идваше бавно, без да тича и да се безпокои от кучето. От време на време се спираше, ослушваше се и след това пак тръгваше. Явно кучето го бе открило в ход и се бе лапнало след него. Гората беше рядка издънкова от дъбици, така че видимостта беше отлична. Бях вдигнал пушката и водех дивеча, чакайки най-изгодния миг, за да го поразя. Той скри главата си зад една китка от дъбици и в мига, в който се показа от другата страна, натиснах спусъка. Изстрелът отекна в смълчаната гора и почти едновременно с него ясно се чу тъпото попадение на бренекето в тялото на прасето. То спря, олюлявайки се, и сякаш всеки момент щеше да падне. От плешката му се стичаше струйка ярка кръв и обагряше дъбовите листа по земята. Гледах го и без да бързам счупих пушката, извадих гилзата и сложих нов патрон в цевта. Още при счупването на пушката глиганът се обърна към мен и целият се напрегна в някаква скрита готовност. Металният звук от затварянето на оръжието сякаш го възпламени. Той се понесе като хала към мен. С мощни движения на главата размахваше глигите си и издънковите дъбички летяха встрани като кибритени клечки. Водех го и тъкмо да дублирам, той изчезна от мерната ми линия. Беше се спуснал в един овраг на 10-12 метра от мен. Само за миг помислих, че като се покаже, ако не го доубия, ще ме помете. В следващата секунда зурлата му, мощна и страшна, се показа на могилката. Очите му, малки и злобно светкащи, срещнаха моите. Един миг на единоборство и доказване кой кой е! Гледах го на мушката и стрелях. В този миг съм произвел неволно изстрели и с двете цеви. Попадението беше точно в главата му. Той почти се изправи и се сгромоляса по гръб, правейки нещо като задно салто. Главата му беше силно раздробена, но за мое щастие зъбите, страшните му глиги, не бяха пострадали. Едва сега чух, че бай Иван вика нещо и тича към мен. Усетих и влага по дланите, но ей богу, страх нямах време да изпитам. И това може би ме спаси. Нерезът беше около 300 килограма, а великолепните му глиги - с дължина 23 сантиметра.

    Глиганите като природни "вседеходи" са добре приспособени да се придвижват в гъсти леторасли, по заблатени терени и водни препятствия, по камънаци, сипеи и песъчливи места. Единствено дълбокият сняг намалява тяхната маневреност и устрем. Те плуват много добре. Благодарение на клиновидната форма на тялото си лесно преминават през почти непроходими гъсталаци, камъши и други прегради. При наличието на телените заграждения по границата съм бил свидетел, как стадо диви свине преминава през тройна телена ограда като през тюлено перде.

    Каквато и да е средата, която обитава глиганът, него винаги го тегли към водата. В местообитанията му се срещат задължително "къпални" -места, заблатени или задържащи дъждовните води и обезателно с много кал - шамици или калища по народному. В тях дивите свине обичат да се въргалят и да лежат, спасявайки се по този начин от кърлежите и другите кръвопиещи паразити. Те прибягват до калните бани и когато са ранени. Калта затваря раните и спомага за тяхното по-бързо заздравяване. Обикновено след калната баня дивите свине често се търкат и чешат в стволовете на иглолистни дървета, като по този начин втриват в четината си смоли от тях. Това също спомага за премахването на паразитите по кожата. Към такива избрани от стадото дървета животните се пристрастяват и ги ползват години наред.

    Ловът на диви свине е много труден и изисква отлична организация, дисциплина, подчиняване на индивидуалните страсти на колективното начало и ловен опит. Според мен сроковете за групов лов на глигани могат да бъдат изтеглени с един месец напред. Това ще спомогне за изпълнение на отстрелните норми и регулиране на числеността на запасите. Ще намалеят и щетите, които стадата диви свине нанасят на реколтата. Сега ловът протича основно в месеците, когато животните започват да се размножават - ноември и декември. Качеството на месото им в този период е най-ниско. Стадата постоянно мигрират, глиганите са неспокойни и поради това провеждането на груповия лов силно се затруднява, ефективността му е ниска и слуката е наистина случайна. Наличието на снежна покривка през тези месеци на годината действително спомага да се открият и проследят по-лесно стадата, но от друга страна създава допълнителни затруднения в придвижването, както и в организацията на ловните излети.

    Неизпълнението на отстрелните планове се дължи и на факта, че много от ранените животни не се търсят и умират неоткрити, като се похабяват. Това е така, защото глиганите са много издръжливи на наранявания. Факт е, че дори с простреляно сърце те могат да пробягат 80-100 метра, а при средно тежки наранявания - до няколко километра. Преследването на такива животни по пресечени терени, често пъти обрасли с гъста растителност, през редица други препятствия е трудно, трудоемко, опасно и изисква много качества, познания и изградени навици.

    За подобряване ефективността и резултатността при лова на глигани съществена роля трябва да изиграят добре обучените ловни кучета. До ден днешен в България за лов на диви свине се използват всякакви кучета, дори в качеството им на работещи по кървава следа. Това са животни от най-различни породи, а често пъти и безпородни, както им викат "клявки". По принцип има голямо разнообразие на породи ловни кучета, които могат да се използват успешно за този вид лов. На първо място, това са различните видове гончета, ягдтериерите, ерделтериерите и фокстериерите, лайките, континенталните германски породи за всестранен лов (курцхар, дратхар, брак и др.) ваймарският кръвоследник и още много други. С четириногия помощник може да се прави лов както с подхождане и издебване, така и с гонка. Преобладаващото мнение сред ловците е, че всяко куче не може да бъде добър свинар. По принцип това е така, но е добре поне това, че отпадна старото виждане, че гончето за глигани трябва да бъде голямо и едро куче, агресивно и злобно. Все повече се разбира от практиката на ловните излети, както и от обучението на кучетата свинари в гатерите, че добрите гончета за диви свине трябва да притежават цял комплекс от наследствени и придобити качества, за да бъдат наистина неотменими помощници в този лов. Злобните и истерично агресивни бойци първи попадат под острите глиги на дивите свине. Поради това е по-добре такива кучета да не се използват при лов на глигани чрез гонка.