Врановите птици, към които спадат гарванът, враните, гаргата, свраката, сойката и още някои други видове, са семейство от разреда Врабчоподобни или Пойни птици. Вярно е, че никоя от тях не е "певец", тъй като изобщо не пеят, но пък в замяна на това са забележителни в някои други отношения. Така например Врановите са най-едри измежду всички пойни птици. Те имат здраво телосложение, масивен клюн и яки крака. Крилата им са най-често широки и закръглени, а по-рядко заострени. Оперението им е черно, често с метален блясък, а понякога и пъстро. Всички те са активни денем и повече или по-малко всеядни. Характерно за врановите птици е това, че те заемат първо място между всички пернати по развитието на своята висша нервна дейност, или, казано по-просто, те са най-умните птици. Важен техен белег е голямата им любознателност (любопитство). Тези техни качества някои учени обясняват с всеядността им, която предполага интерес към твърде различни неща.

Сврака

Свраката (Pica pica) е вид птица от семейство Вранови (Corvidae). Тя е немигриращ вид, повсеместно разпространен в Европа, голяма част от Азия, а така също и северозападна Африка.

Физически характеристики

Свраката е лесно отличима от другите видове птици. Контрастното черно-бяло оперение и дългата (20-30 см), насечена (градуирана) опашка, както и силните, резки крясъци са нейни характерни черти. Дължина на тялото - 40-51 см. Главата, шията и гръдната област са лъскаво черни с метално зелен и виолетов блясък. Раменната и коремната област са чисто бели. Крилата са черни със зеленикав или пурпурен блясък. Маховите пера имат бели вътрешни ветрила, които стават очевидни при разтваряне на крилата. Градуираната опашка е черна, изпъстрена с бронзово зелен и други преливащи цветове на дъгата. Клюнът и краката са черни. Малките наподобяват възрастните индивиди, но в началото им липсва характерния метален блясък на черното оперение. Мъжкият е малко по-едър от женската.

Начин на живот и хранене

В открити местности свраката привлича вниманието с последователното преминаване един след друг на няколко индивида, махащи бързо с късите си криле и ознаменуващи своето преминаване с крясъци. При отлитане опашката рязко се повдига нагоре и внимателно се отделя от земята. Подобно на другите вранови птици, обичайният начин на придвижване на свраката по земята е ходенето. Ако обаче вниманието ѝ е привлечено от храна или какъвто и да е особен предмет, тя извършва бързи странични скокове с леко разтворени криле.

Привързаността на свраките към всякакви лъскави предмети е всеизвестна.

Като повечето вранови птици и свраката е всеядно животно. Храни се с всякаква животинска храна: млади птици и яйца, дребни бозайници, насекоми и др. Не се отказва от жълъди и житни растения.

Размножаване

Свраката избира високи дървета за направата на големите си гнезда. Гнездото е здраво прикрепено към централно разклонение на горните клони. Скелетът от клечки бива циментиран с пръст и глина; облицовка от същия материал бива покрит с тънки остри корени. Нагоре следва як, макар и рехав, свод от бодливи клони с грижливо прикрит вход. При окапване на листата тези гнезда се открояват ясно.

В области, където има недостиг на дървета, а понякога дори и в гористи местности свраката гнезди по храсти или живи плетове.

Яйцата на свраката са относително малки. Обикновено техният брой е между 5 и 8, но има описани случаи, в които той е достигал до 10. Както основният цвят, така и багрите на петната варират. Най-често са синьо-зелени, с гъсто разположени кафяви и сиви петънца. Свраката снася яйцата си през април и отглежда едно поколение годишно, освен ако нещастие засегне първото мътило.

Сойката

    Сойката е приблизително толкова едра, колкото свраката. Оперението й обаче е сивокафяво с червеникав оттенък. На главата си тя има малка качулка, а по крилата си по едно бяло петно и раирани черно-сини перца.

    Сойката е забележителна със запасите, които си прави за зимата. Тя заравя в почвата жълъди, лешници и плодове на други широколистни дървета, които по-късно се затрупват от снега. С една част от тях птицата се храни, но други остават неизползвани и от тях напролет поникват млади растения. По този начин сойката неволно допринася за разпространяването на дъба, леската и някои други видове.

    В гората сойката изпълнява службата на своеобразен страж. Нейният тревожен крясък е сигнал за много горски животни, че се е появила някаква опасност.